Защо имаме нужда от Съединени европейски щати

Вивиан Рединг — Заместник-председател на Европейската комисия, комисар на ЕС по правосъдието, основните права и гражданството

Доклад и дискусия в Университета Пасау, Център за европейско право към Университета Пасау / Брюксел

Брюксел, 30-11-2012 — /europawire.eu/ — „Който се стреми сериозно към трайно стабилна бюджетна политика, има нужда от европейски министър на финансите, отговорен пред Европейския парламент и с ясни права за намеса по отношение на държавите членки. Произволът на агенциите за кредитен рейтинг в този случай със сигурност не може да бъде заместител!“

„В Маастрихт искаха да ни накарат да вярваме, че можем да създадем веднъж завинаги паричен съюз и нова световна валута, безуспоредно с това да създадем Съединени европейски щати. Това беше заблуда и тази заблуда от Маастрихт днес трябва да се коригира, ако искаме да продължим да живеем в една стабилна, икономически просперираща Европа.“

„Аз виждам днес опасност преди всичко в това, че както Европейският механизъм за стабилност (ЕМС), така и фискалният пакт са импровизирани конструкции извън Европейските договори. Като се има предвид кризата, това не можеше да стане по друг начин, бяха необходими бързи действия. От демократично парламентарна гледна точка това обаче не може и не трябва да бъде трайно решение.“

„За такива решения на европейско равнище демократичният контрол също трябва да бъде на европейско равнище. Затова пледирам Фискалният пакт и Европейският механизъм за финансова стабилност да бъдат включени средносрочно в Европейските договори и по този начин да минат под контрола на Европейския парламент.“

„Аз считам, че за в бъдеще е желателно да се превърне в правило предварителното избиране на всеки комисар в Европейския парламент.Това би довело до по-нататъшно укрепване на демократичната легитимност на Европейското правителство.“

„След внимателна преценка считам, че понятието „Съединени европейски щати“ е най-подходящо, за да спечели широка подкрепа, но и да опише най-точно желаното крайно състояние на Европейския съюз.“

„В Европа имаме нужда от двукамарна парламентарна система, както в САЩ. Вероятно един ден ще имаме нужда дори от пряко избиран председател на Европейската комисия.“

„Считам, че Съединените европейски щати са правилната визия за преодоляване на настоящата криза, преди всичко на недостатъците на Договора от Маастрихт, защото в крайна сметка, като европейски християндемократ, аз не мога да оставя моята визия за бъдещето да се диктува от британските евроскептици.“

Многоуважаеми господин Президент,

скъпи студенти на Университета Пасау,

многоуважаеми господин депутат, скъпи Манфред,

многоуважаеми дами и господа професори,

многоуважаеми дами и господа,

Много се радвам да бъда днес сред Вас в Университета Пасау. За първи път съм в Пасау и трябва да кажа, че съм впечатлена: модерен университет, непосредствено на брега на Ин, с пряк изглед към Австрия, множество бирарии в непосредствена близост, и при това съвсем близо до Чешката република – и ми се прииска отново да бъда студентка!

Сега добре разбирам защо в Брюксел имаме толкова възпитаници на Университета Пасау, които работят като юристи или икономисти с големи амбиции и въодушевление за по-нататъшното изграждане на Европа. Тук, в Пасау, където се срещат границите на три страни, човек няма друг избор, освен да стане европеец! Като гражданка на Люксембург мога много добре да разбера това. В моята родна страна границите са ежедневие, за гражданите на Люксембург Европа е реалност на практика всеки ден. Неслучайно именно при нас, в Люксембург, на кораб по река Мозел, непосредствено на люксембургско-френско-германската граница, беше подписано Шенгенското споразумение за свободното движение на хора в Европа през 1985 г. Затова тук, при вас, в красивия град на три реки Пасау, се чувствам донякъде у дома си.

Днес съм тук, в Пасау, благодарение преди всичко на поканата на европейския депутат Манфред Вебер, с когото работя в тясно сътрудничество в Брюксел и Страсбург по въпроси, свързани с европейското право и политиката в областта на вътрешните работи. През изминалите месеци заедно с него работихме за засилването на договорената в Шенгенското споразумение свобода на пътуване в рамките на Европа. За 48 % от европейските граждани правото на свободно движение и на свободен избор на местожителство в ЕС е най-важното гражданско право. Затова не бива да допускаме по време на криза от популистки съображения отново да се издигат бариери в рамките на Европа!

Искам да благодаря и на Центъра за европейско право на Университета Пасау, на „ЦЕП“, който е съорганизатор на днешното събитие. Тъй като аз, като комисар по правосъдието на ЕС, отговарям също и за гражданството в Съюза, приветствам специално това, че Центърът за европейско право вече повече от десет години поддържа така наречения „Център на европейските граждани“. Този Център на европейските граждани тук, в региона, е постоянен партньор за контакт, когато граждани имат проблеми от трансграничен характер в ежедневието си. Може ли зъболекар от Пасау да отвори кабинет от австрийската страна на Ин? Има ли унгарска работничка, която живее в Долна Бавария, право на помощ за безработни в Германия? Може ли студент от Пасау с германско гражданство, който живее от австрийската страна на Ин, да участва там в изборите за Европейски парламент? Всичко това са въпроси, по които гражданите тук, в ЦЕП, получават първи безплатен правен съвет. Това е конкретен принос към Европа и към доброто име на Университета Пасау – особено когато опитът от тази работа в близост до гражданите след това непосредствено се интегрира в академичното преподаване и научните изследвания, както това става в Университета Пасау по един образцов начин.

Уважаеми дами и господа,

Съединените европейски щати са темата на моя днешен доклад. Съединените европейски щати – това е силна, амбициозна и несъмнено оспорвана визия за бъдещето на нашия континент. Сигурна съм, че след това интензивно ще дискутираме по моята теза: че именно сега, като изход от финансовата и дългова криза, трябва да тръгнем по пътя към Съединени европейски щати. Ще се радвам на този дебат с Вас, защото считам, че в тези дни на криза е по-важно от всякога открито и честно да обменим мнения пред какви алтернативи стои Европа днес. Да, винаги има алтернативи и е отговорност на демократично избраните политици ясно и точно да посочат и разяснят тези алтернативи. За да имат гражданите ясен избор. По време на изборите за Бундестаг. По време на изборите за парламенти на федералните провинции. И по време на изборите за Европейски парламент през 2014 г.

По-нататък искам първо да разясня откъде идва понятието „Съединени европейски щати“ и какво означава то. След това искам да Ви обрисувам защо през изминалите 20 години политиците избягваха това понятие едва ли не както дяволът бяга от светена вода. И най-накрая искам да разясня на какво се дължи фактът, че Съединените европейски щати днес изведнъж отново са в политическия дневен ред.

Най-напред: Откъде идва всъщност визията за Съединени европейски щати и какво означава тя?

Има много известни личности, които в хода на историята са говорили или мечтали за Съединени европейски щати – от Джордж Вашингтон през Наполеон Бонапарт и Джузепе Мацини до Ричард Куденхов Калерги. Най-ясната, най-конкретната визия формулира все пак без съмнение френският писател Виктор Юго.

Тази визия може да се разбере само на фона на размириците в европейската история през 19-ти век, които Виктор Юго преживява лично:множество войни между Франция и Германия, принудително изгнание на Юго на Англо-нормандски острови поради бунта му срещуНаполеон III., травматичната анексия на Елзас-Лотарингия от Германия след войната през 1870/71 г. и най-накрая участието на Юго в мъчителното начало на младата Трета френска република. В онези времена Виктор Юго разбираемо копнее за мир и демокрация на европейския континент. Затова на Парижкия конгрес за мир в средата на 19-ти век той формулира своята визия за Съединени европейски щати така:

„Ще дойде ден, когато ще захвърлите оръжията! Ще дойде ден, в който война между Париж и Лондон, между Петербург и Берлин, между Виена и Торино ще изглежда абсурдна, както сега е абсурдна между Руан и Амиен, между Бостън и Филаделфия. Ще дойде ден, когато вие, Франция, Русия, Италия, Англия, Германия, заедно с всички останали нации на континента, без да се отказвате от специфичните си особености и славната си индивидуалност, ще се обедините в по-висша общност и ще създадете голямото Европейско братство …

Ще дойде ден, когато няма да има други бойни полета, освен пазари, отворени за търговия, и умове, отворени за идеи. Ще дойде ден, когато куршумите и снарядите ще бъдат заменени от избирателни бюлетини, от всеобщото избирателно право на народите, от арбитража на великия суверенен Сенат, който за Европа ще бъде онова, което е Парламентът за Англия и Националното събрание за Франция. Ще дойде ден, когато оръдията ще бъдат показвани само в музеите и хората ще се чудят какво е това. Ще дойде ден, в който две огромни групи, Съединените американски щати и Съединените европейски щати, ще си подадат ръка от двете срещуположни страни на океана, ще обменят своите продукти, своята търговия, своята промишленост, своето изкуство и своите идеи […] И за да дойде този ден, няма да е нужно да се чака 400 години, защото живеем в динамично време.“

Както се вижда ясно, визията на Юго за Съединени европейски щати преди всичко е визия за мир. И същевременно е демократична визия, както може да се види от подранилата му идея за общо избирателно право и велик парламент на Европа. В крайна сметка Юго много ясно посочва нещо фундаментално, което се корени дълбоко в европейската история, слага отпечатък на всеки дебат за по-силна интеграция на Европа и лично за мен е особено важно: нациите на Европа трябва да се обединят в по-висша общност, в по-голямо братство, без при това да се отказват от специфичните си особености и славната си индивидуалност. „Единство в многообразието“ – това европейско мото, изрично утвърдено през 2003 г. в Договора за създаване на конституция за Европа, следователно е заложено още при Виктор Юго.

Това, че Юго си представя за Европа конституционна структура, каквато тогава вече съществува от другата страна на Атлантическия океан, е съвсем разбираемо, тъй като в средата на 19-ти век Съединените американски щати, наред със Швейцария, са единствената държава в света, която е първо конфедерален, по-късно федерален съюз между първоначално суверенни и изцяло различни отделни държави между Мейн и Луизиана. Освен това Съединените американски щати, наред със Швейцария, са единствената укрепнала демокрация в света. Следователно, от гледна точка на демократичния пацифист Юго, Съединените американски щати са идеално подходящ модел за утопичните му представи за бъдеща обединена Европа.

Преди всичко пацифистко-демократичната мотивация на Юго обяснява защо идеята му за Съединени европейски щати намира широко политическо разпространение след ужасния опит на Европа в Първата световна война и още повече след европейската катастрофа на Втората световна война.

Може ли да учуди някого, че още през 1942 г. италианският участник в съпротивата Алтиеро Спинели, по-късно един от бащите-основатели на Европейските общности, в своя Манифест от Вентотене противопоставя на тогавашния опит от войната и тоталитаризма визията за демократични Съединени европейски щати, които – забележително за 1942 г.! – трябва да включват дори една демократична, денацифицирана Германия? Толкова учудващо ли е, че след войната, нацистката диктатура и гестаповския затвор германският християндемократ Конрад Аденауер открито преследва целта да направи младата Федерална република Германия член на Съединените европейски щати, като посочва, че това е „най-добрата и трайна подсигуряване за западните съседи на Европа“? Или че люксембургчанинът Йозеф Бех, от 1940 до 1945 г. министър на външните работи в правителството в изгнание на Великото херцогство, тогава окупирано от нацистите, извежда идеята си за Европа пряко от визията за Съединени европейски щати, както подчертава в речта си по случай получаването на наградата „Карл Велики“ през 1960 г.?

Особено внимание заслужава обаче известната Цюрихска реч на британския премиер Уинстън Чърчил. В Университета Цюрих Чърчил говори през 1946 г. без заобикалки за тогавашното положение на Европа: континент, който след поредната братоубийствена война е целият в развалини и сега има само една възможност да осигури на своите граждани отново мир, сигурност, свобода и благосъстояние: „Трябва да изградим нещо като Съединени европейски щати“, това е апелът на Чърчил към европейските правителства. Според Чърчил в основата на тези Съединени европейски щати трябва да залегне принципът малките нации да имат същото значение като големите – това е една точка, по която аз, като гражданка на Люксембург, по изключение изразявам пълното си съгласие с британската визия за Европа. Като първа задължителна крачка за помирение на европейското семейство Чърчил още тогава правилно вижда партньорството между Франция и Германия. Впрочем според него не е задължително самата Великобритания да бъде част от Съединените европейски щати, защото по това време има собствена световна федерация. „Нека Европа се въздигне!“ – с този пламенен призив завършва Чърчил своята Цюрихска реч.

Често чуваме да се казва: Добре, това беше поколението непосредствено след войната. Но не се ли наложи това поколение скоро да осъзнае, че от идеята за Съединени европейски щати нищо няма да излезе? Не трябваше ли най-късно на 30 август 1954 г. това да стане ясно и на най-въодушевените европейски федералисти? Тогава, както е известно, френското Национално събрание не прие договора относно Европейската отбранителна общност. Това не позволи да бъде ратифициран и паралелно обсъжданият Договор за Европейска политическа общност – първи конституционен документ за политически единна Европа, който изключително много си струва да бъде прочетен. Крайно време е, така мислят мнозина, следвоенното поколение политици да погребе амбициозните си мечти за Съединени европейски щати.

Това обаче не е съвсем така. Само няколко години по-късно, през 1957 г., са предприети нови опити. Договорите от Рим основаха Европейската икономическа общност и Европейската общност за атомна енергия. Със сигурност това изглежда тогава като чисто икономическо и техническо сътрудничество, като „целеви съюз за функционална интеграция“, както го нарича германският юрист Ханс Петер Ипсен. Сътрудничеството по много политически въпроси след отрицателния опит от 1954 г. съзнателно бива избягвано. Налице е обаче твърдата воля на държавите — основателки на ЕИО, посредством икономическото обединение в Общ пазар стъпка по стъпка да се създаде толкова силно фактическо единство, че първоначално ограничената интеграция неминуемо да се превърне в политическа интеграция. И едно такова „преливане” би довело тогава, така мислят бащите —основатели на Договорите от Рим, директно до федерална форма на управление, и с това до Съединени европейски щати.

Така разсъждава например Валтер Халщайн, първият председател на Комисията, по времето, когато описва своята представа относно състоянието на Европейските общности в книгата си с изразителното заглавие „Незавършената федерация”. Така виждат това и двете големи германски народни партии. Целта „Съединени европейски щати” до 1992 г. е изрично записана в партийната програма на ХДС. ГСДП приема това изискване още през 1925 г. в своята Хайделбергска програма, която остава в сила до 1959 г.

В европейските политически семейства визията също остава популярна. Така християндемократът Жак Сантер, тогава министър-председател на Люксембург, а преди това председател на Европейската народна партия, декларира на 8 ноември 1988 г.:

„Ние, християндемократите в Европейската народна партия, искаме Европейската общност да се превърне в Съединени европейски щати.“

Най-силният защитник на тази визия наред с люксембургския християндемократ без съмнение бе германският канцлер Хелмут Кол. Ханс-Петер Шварц описва в своята излязла преди няколко седмици биография на Кол много красноречиво колко решителен е бил Кол по този въпрос. Преговорите относно Договора от Маастрихт са стоели за него изцяло под знака на Съединените европейски щати. Докато повечето политици концентрират вниманието си единствено върху междуправителствената конференция относно Икономическия и паричен съюз и статута на Европейската централна банка, Кол настоява отново и отново за амбициозен напредък в паралелно свиканата за тази цел междуправителствена конференция относно политическия съюз. За Кол двете междуправителствени конференции са от еднакво значение. Паричният и политическият съюз за него са две страни на една и съща монета.

Скоро след подписването на Договора от Маастрихт Кол прокламира на 31 май 1991 г. пред Федералното ръководство на ХДС „Съединените европейски щати“ като необратима цел, въпреки че с новия договор накрая се постига само паричен, но не и политически съюз, както се надява Кол. На 3 април 1992 г. в своя реч Кол дори дава на Договора от Маастрихт изключително висока оценка (цитирам):

„В Маастрихт положихме основата за завършването на Европейския съюз. С договора относно Европейския съюз се въвежда нов, решаващ етап от европейското обединяване, който в близките години ще доведе до създаването на това, което мечтаеха бащите — основатели на модерна Европа след последната война: Съединени европейски щати.“

По-ясно не може да се каже: с Маастрихт беше направена голяма крачка към обща европейска валута. Предстоеше в близко бъдеще логичната следваща крачка: политически съюз, който да доведе до Съединени европейски щати.

Това обаче не се случи. По-скоро мечтата за Съединени европейски щати скоро след това изчезна от дневния ред. Може да се констатира, че след 1993 г. понятието практически не се използва. Не се използва дори и от Хелмут Кол.

Как се стигна то този обрат на съзнанието? Основната причина за него беше особеният компромис, който държавите членки бяха договорили през 1991 г. в Маастрихт за архитектурата на Паричния съюз. Държавите членки накрая се бяха споразумели да създадат паричен съюз без паралелно политическо обединение. В това може да се види провал на мечтата на Хелмут Кол, също и на много европейски политици от държавите от Бенелюкс, които ратуваха за паралелен политически съюз. В Маастрихт се наложи друга концепция. Беше създадена независима Европейска централна банка. Но не и европейско икономическо правителство. До могъщия президент на ЕЦБ се нареди не един европейски министър на финансите, а 17 национални министри на финансите. Има обща европейска валута, но няма общ европейски бюджет, който си струва да се посочи и който може да насърчава постигането на цели на икономическата политика.

Тази асиметрична архитектура от Маастрихт беше резултат от една историческа среща на две политически течения. От една страна това беше неолиберализмът, който в началото на 1990-те години беше „на мода“ в целия свят и чиито застъпници бяха много европейски държавни и правителствени ръководители. За неолибералното мислене асиметричната конструкция на Маастрихт беше просто идеална, защото тя правеше пазарите силни и политиката слаба. Единната валута трябваше да се стабилизира единствено посредством фиксираната в Договора дисциплина на пазарите. Едно икономическо или финансово-политическо управление на европейско равнище би могло да доведе от неолиберално гледище само до вредни нарушения на пазара. Това, че държавите членки продължават да следват различни национални икономически, бюджетни, данъчни и социални политики, от неолиберално гледище бе не слабост, а достижение от Маастрихт, тъй като така в тези политически сфери трябваше да се вземат политически решения в условията на „конкуренция на системите“ между държавите.

Преобладаващото тогава неолиберално направление в мисленето се събра в Маастрихт с представите на онези, които принципно се отнасяха скептично към прехвърлянето на суверенитет в Паричния съюз и освен това настояваха за възможно най-голям национален суверенитет. Така британската делегация за преговори в Маастрихт настояваше думата „федерален“ да се зачеркне от разпоредбите относно Политическия съюз в проекта за договор. За привържениците на Съединените европейски щати това беше тежко поражение.

Това, че в Маастрихт бяха създадени не Съединени европейски щати, а само един незавършен съюз, следователно се дължи на историческата среща между неолиберализма и привържениците на суверенитета на националните държави. В Германия финалната точка на това развитие сложи през 1993 г. решението относно Договора от Маастрихт на Федералния конституционен съд, тъй като то даде съвсем ясно да се разбере, че и след договора от Маастрихт държавите членки остават „господари на договорите“ и дори Германия може при необходимост да напусне Паричния съюз. Както за неолибералната школа, така и за школата на суверенитета това беше чист триумф.„Сбогуване със супердържавата. Съединени европейски щати няма да има“, така обобщава либерално-консервативният германски философ Херман Любе своите заключения относно Договора от Маастрихт в един памфлет от 1994 г.

Хелмут Кол вероятно е приел всичко това с голяма тъга. Неговият биограф Ханс-Петер Шварц разказва, че след решението относно Маастрихт на Федералния конституционен съд Кол вече не използва пред обществеността понятието „Съединени европейски щати“. По време на заседание на ръководството на ХДС през 1994 г. той все пак още веднъж отбелязва, че години наред е хранил „любов“ към това понятие.

Лично аз тогава съпреживях това усещане в Европейската народна партия, европейското обединение на християндемократичните партии. Успоредно с преговорите във връзка с Договора от Маастрихт бяха започнали разговори за приемането в ЕНП на италианските десни консерватори от „Forza Italia“ и британските „тори“. Това трябваше да направи ЕНП за дълго време най-силната фракция в Европейския парламент. Тази цел на силовата политика имаше обаче висока цена: ЕНП трябваше от своя страна да приеме, че целта за федерална Европа, доминирана от християндемократите, а именно визията за Съединени европейски щати, ще бъде зачеркната от партийните устави. Аз все още живо си спомням тогавашните дискусии, в които се конфронтираха основните християндемократични убеждения и сметките на силовата политика. Заедно с група християндемократи от Белгия, Нидерландия и Люксембург аз гласувах тогава срещу новата ориентация на ЕНП. Заедно със съмишленици написахме Декларацията на християндемократите от Атина. Но претърпяхме поражение. Силовата политика беше по-важна от концепцията на бащите — основатели на европейското единство.

Този опит от Маастрихт обяснява защо всички, които присъстваха там – а това е все още една значителна част от активното поколение политици – описват днес своята визия за бъдещето на Европа най-често с примирение, например: „Като млад мечтаех за Съединени европейски щати. Днес знам, че това просто няма да се осъществи, трябва да бъдем реалисти.“ Тази примиренческа нагласа се засили още повече, когато през 2005 г. Договорът за създаване на Конституция за Европа – последният опит да се превърне Европейският съюз от Маастрихт поне частично в политически съюз – се провали на референдумите във Франция и Нидерландия, въпреки че 18 държави успешно ратифицираха този договор, две от които (Люксембург и Испания) също на базата на референдуми. „Маастрихт можеше да бъде нашата конституция“, така въздъхна нашият люксембургски премиер Жан-Клод Юнкер през 2001 г. по повод на десетгодишнината от подписването на Договора от Маастрихт.

Когато днес гражданите питат нас, политиците „Какво ще стане с Европа?“ или „Накъде пътува влакът на европейското единство?“, ние поправило отбягваме да отговаряме. „Ние не искаме супердържава“, това е най-често първото изречение, породено от чист страх, че може да последва неправилно разбиране от неолибералите, от привържениците на държавния суверенитет или от германския Федерален конституционен съд. След това най-често се продължава по следния начин: „Знаете ли, че ЕС е устроен по уникален начин.“ „Ние не искаме европейска федерална държава, а конфедерална или федерална конструкция“ или „съюз от национални държави“.

След дългогодишния си опит проявявам голямо разбиране към такива езикови изопачавания, дори когато защитниците на държавата си скубят косите. Трябва да призная, че през изминалите години и аз съм търсила бягство в такива клишета. Но напоследък усещам, че гражданите критикуват това все повече като „заобикаляне на същността“ и не са убедени в него. Така например наскоро един гражданин ми писа по електронната поща след една среща с избирателите в Австрия:

“Как всъщност човек може да се идентифицира като гражданин с този прехвален от Вас европейски проект, след като не получава честен отговор накъде се движи Европа? Ако продължавате да дефинирате Европа така технократично и сложно, не се учудвайте, че Ви приемаме за технократи!“ Този гражданин не е чак толкова далеч от истината, дами и господа. Напротив, той дори има право.

И затова е време, въпреки травмиращия опит от Маастрихт, да се дефинира наново понятието „Съединени европейски щати“. От няколко месеца Съединените европейски щати изживяват ренесанс. На фона на кризата водещи политици от всички партии изведнъж започват да настояват за създаването на Съединени европейски щати, като се започне от християндемократи като федералния министър на труда Урсула фон дер Лейен и моя колега комисар Гюнтер Йотингер, мине се през социалдемократи като бившия канцлер на Австрия Алфред Гузенбауер и либерали като федералния министър на външните работи Гидо Вестервеле и се стигне до Даниел Кон-Бендит, красноречивия лидер на Зелените в Европейския парламентарната. През изминалата година Движението на френските предприятия (MEDEF) дори даде начало на същинска кампания за Съединени европейски щати. И както вероятно знаете, в много речи и статии във вестници от началото на тази година аз също категорично застанах зад федералната визия за Съединени европейски щати. Разбира се, подобно настъпление не винаги остава без възражения. Мартин Шулц, председателят на Европейския парламент, и Фолкер Каудер, лидерът на парламентарната група на ХДС в германския Бундестаг, например публично предупредиха за опасностите от това, след негативния опит от миналото Съединените европейски щати отново да бъдат издигнати като политическа цел. Това е легитимно. Но това не променя факта, че понятието и дискусията за това днес отново са на дневен ред. И това е нещо добро.

Причина за това разбира се е настоящата финансова криза и кризата с държавния дълг. Европа винаги е намирала в кризисни времена сила за нови опити за интеграция. Убедена съм, че това ще се случи и този път и Европа може да излезе по-силна от сегашната криза. При това сегашната криза е от особено значение за концепцията за федерална Европа, защото тя показва по впечатляващ начин, че в Маастрихт създадената вследствие на взаимодействието между неолибералите и привържениците на суверенната държавност асиметрична архитектура на Паричния съюз няма да бъде дълго жизнеспособна.

Уважаеми дами и господа,

Как може да се смята, че само пазарната дисциплина и правните норми могат да доведат до солидни публични бюджети – след като 20 години наред наблюдавахме как нито пазарът, нито най-стриктните правни норми успяват да предотвратят ефективно прекомернатанационала политика за управление на дълга във всички държави членки (за съжаление Германия дълго време беше особенонеблагоприятен пример)? Този, който се стреми сериозно към трайно стабилна бюджетна политика, има нужда от европейски министър на финансите, отговорен пред Европейския парламент и с ясни права за намеса по отношение на държавите членки. Произволният подход на агенциите за кредитен рейтинг в този случай със сигурност не може да бъде заместител!

Как може сериозно да се счита, че можем да водим ориентирана към растежа европейска икономическа политика, без Европейският съюзда разполага с бюджетни средства в значителен обем? Ние в Европа спорим разпалено дали на европейско равнище да вложим 1% от брутния вътрешен продукт, или 1,05% от европейския брутен вътрешен продукт като общи финансови средства в Брюксел – и се учудваме, че ние, европейците, имаме повече трудности в сравнение със САЩ, когато искаме да мобилизираме силите на растежа на нашия континент. САЩ разполагат във Вашингтон с федерален бюджет в размер приблизително на 35% от американския брутен вътрешен продукт!

Уважаеми дами и господа,

Действително ли е толкова чудно, че към този момент САЩ не изживяват криза на доверието в щатския долар, въпреки че имат по-високдълг от повечето европейски държави и значително по-голям бюджетен дефицит в сравнение с държавите от еврозоната, и въпреки чемного региони в САЩ трябваше да обявят несъстоятелност през изминалите години? Не, това не е така. Защото за разлика от Европа, в САЩ никой не се съмнява, че въпреки всички икономически и фискални трудности, САЩ ще се запазят като федерация. Никой не се съмнява, че Минесота ще продължи да бъде част от САЩ – въпреки че през юли 2011 г. Минесота обяви своята неплатежоспособност. Курсът на щатския долар не се промени след това съобщение, въпреки че икономическото значение на Минесота за САЩ е съизмеримо с икономическото значение на Гърция за Европейския съюз.

В Маастрихт искаха да ни накарат да вярваме, че можем да създадем веднъж завинаги паричен съюз и нова световна валута, без паралелнода създадем Съединени европейски щати. Това беше заблуда, и тази заблуда от Маастрихт днес трябва да се коригира, ако искаме да продължим да живеем в една стабилна, икономически просперираща Европа. И е добре, че държавните и правителствени ръководители на повечето държави членки междувременно успяха да разберат това. От 2010 г. насам започна процес, който ще доведе до фундаментално преструктуриране на Европейския паричен съюз. През последните дни Европейският съвет работи на базата на един доклад на председателите на институциите на ЕС относно четири нови нива на интеграция:

европейски банков съюз с единен Европейски банков надзорен орган;

европейски фискален съюз със засилен контролен механизъм по отношение на националните бюджети от една страна, и развитие на собствен европейски финансов капацитет от друга страна;

европейски икономически съюз, в който общо се взимат икономически, данъчни и социално-политически решения в по-силна степен в сравнение с досега

и най-накрая политически съюз.

Този процес предлага възможности, но също и рискове. Без съмнение съществува шанс сега да се компенсира това, което беше пропуснато в Маастрихт през 1991 г., тоест незавършеният съюз сега да бъде завършен на политическо ниво. Но едновременно с това съществува и опасността отново да се ограничим само в рамките на определени икономически и фискално-политически реформи; и голямото цяло, а именно един убедителен, силен, демократичен политически съюз, отново да остане на заден план. През тези дни в някои столици се наблюдават тенденции, които, от моя гледна точка, дават повод за сериозна загриженост.

Нека да го кажа ясно: през изминалите три години бе направено много за стабилизирането на нашия паричен съюз. Новият Европейски механизъм за стабилност (ЕМС), който може да активира до 500 милиарда евро, за да стабилизира държавите от еврозоната принеобходимост, е историческо постижение. Това важи също и за европейския фискален пакт, на базата на който 25 европейски държави надеждно се задължиха да предоставят солидни публични финанси и национални ограничения по отношение на равнището на дълга. От неоценимо значение за това, нашата европейска валута да продължи да бъде стабилна, са също и действията на Европейската централна банка. Но нека бъдем честни: Всичко това без съмнение са важни мерки за преодоляване на кризата. Те могат да спечелят време, но не могат да заменят трайното укрепване на нестабилната конструкция от Маастрихт.

Днес виждам опасност преди всичко в това, че както Европейският механизъм за финансова стабилност, така и фискалният пакт саизкуствени конструкции извън европейските договори. Като се има предвид кризата, това не можеше да стане по друг начин, бяха необходими бързи действия. От демократично-парламентарна гледна точка това обаче не може и не трябва да бъде трайно решение. В тази връзка за в бъдеще на европейско равнище трябва да се вземат фундаментални решения относно икономическата, финансовата и социално-политическата ориентация на политиката в отделните държави от еврозоната. Такива решения имат нужда от ежедневен ефективен демократичен контрол. Това, по мое убеждение, не може да се осъществи на междуправителствени срещи на национални министри и държавни секретари, които отделно се контролират по малко от 17 национални парламента. За такива решения на европейско равнище демократичният контрол трябва също да бъде на европейско равнище. Затова пледирам фискалният пакт и Европейският механизъм за финансова стабилност да се включат средносрочно в европейските договори и по този начин да минат под контрола на Европейския парламент.

„Няма данъчно облагане без представителство“, гласи един важен демократичен принцип. При бъдещото изграждане на Европа трябва да вземем този принцип много насериозно. Една по-силна интеграция на Европа в истински икономически и паричен съюз ще изисква за в бъдеще на европейско равнище да се вземат много чувствителни решения. Тези решения не трябва да се оставят единствено на Тройки от независими финансови експерти! Когато на Ирландия се препоръчва в интерес на крайно необходимото консолидиране на нейните публични финанси за първи път в своята история да повиши таксите за водоснабдяване на населението, то такова едно решение трябва не само да бъде фактически правилно, но и демократично легитимирано посредством Европейския парламент. Това се отнася по същия начин за поставените от Брюксел изисквания за приватизации в Гърция, за индексирането на заплатите в Люксембург или за семейното подоходно облагане в Германия, които вече бяха предмет на обсъждане на Европейския семестър през тази година. Дали подобни изисквания са правилни или погрешни, от моя гледна точка трябва да се дискутира в Европейския парламент отговорно и пред цялата общественост.

Всичко това изисква реформи на Европейския съюз, които далеч надхвърлят функциите на паричния съюз. Необходимо е фундаменталнополитическо и демократично задълбочаване на съществуващия Европейски съюз. В документите за обсъждане, които се разпространяват вмомента в европейските столици, този въпрос за съжаление се засяга все още много боязливо, понякога под заглавието „Политически съюз“.Аз мисля, че в този аспект трябва да бъдем много амбициозни, ако искаме да не повторим грешките от Маастрихт. Ние имаме нужда от ясна, амбициозна визия за бъдещето на нашия континент, за силна и демократична Европа, която е много повече от голям пазар и стабилна валута.

Председателят на Европейската комисия Барозу призова в своята реч относно състоянието на Съюза през септември в дебата относнополитическото бъдеще на Европа да не се страхуваме от думи и понятия, а да формулираме нашата визия ясно и смело. Аз считам ясните думи за особено важни, ако искаме тази визия да бъде приета от гражданите.

Нека илюстрирам това с един пример: Всички Вие отдавна сте свикнали, че изпълнителната власт в Брюксел се нарича „Европейскакомисия“. Помислете обаче как това звучи на гражданите? В Брюксел решенията се вземат от комисарите – това от самото начало звучи като технократизъм и бюрокрация, не като политически, демократично легитимни решения. Трябва ли да се учудваме, че кметът на община в Бавария не може да се довери на решенията на тази брюкселска „Комисия за защита на конкуренцията“? Германският канцлер Ангела Меркел призова в началото на тази година от Европейската комисия да се направи Европейско правителство. Аз считам тази смяна на понятията за важна, дори за закъсняла. Европейската комисия отдавна вече не е експертен съвет от неизбираеми експерти и технократи. Тя се избира на всеки пет години от пряко избраните членове на Европейския парламент и при това – в контекста на резултатите от изборите за Европейски парламент. Преди да бъде назначен един комисар, той трябва да премине през тричасово „изслушване“ от страна на компетентната за него от професионална гледна точка комисия на Европейския парламент. Там го подлагат на много сериозен тест по отношение на неговата компетентност, но също и по отношение на ценностните му представи и политическата му ориентация. А Европейският парламент не се спира пред това да остави кандидат за комисар безмилостно да се провали при незадоволително представяне, както Манфред Вебер със сигурност може да потвърди. Ако тази процедура се съпостави с подобни процедури на национално равнище, то членовете на Европейската комисия получават поста си посредством по-демократична процедура в сравнение с всеки министър от федералното правителство или правителствата на федералните провинции, които се назначават без всякакво участие на парламента. Тук се прибавя и това, че преди влизането си в длъжност много комисари са били избрани за членове на Европейския парламент. Самата аз съм избирана в Европейския парламент пет пъти подред от гражданите на Люксембург. И считам, че е желателно да се превърне в правило това за в бъдеще всеки комисар да бъде предварително избиран в Европейския парламент. Това би довело до по-нататъшно укрепване на демократичната легитимност на Европейското правителство.

Нека бъдем толкова смели в описанието на желания образ на политически единната Европа, колкото германският канцлер. Една федерална Европа – можем да я наречем Европейска Швейцария, Федерална република Европа или Съединени европейски щати. След внимателна преценка считам, че последното понятие е най-подходящо, за да спечели широка подкрепа, но и да опише най-точно желаното крайно състояние на Европейския съюз.

Една „Европейска Швейцария“ като визия за бъдещето – въпреки моята голяма лична симпатия към богатата на традиции алпийскарепублика, не би било добро сравнение за обединена Европа, защото обединена Европа със сигурност няма да бъде неутрална държава „всянка“, а глобален политически играч, световна сила. Да не забравяме и това, че в своето държавно название Швейцария и до днес се обозначава като конфедерация, като „Confoederatio“, въпреки че отдавна е укрепнала федерална държава. Една швейцарска визия за бъдещето на Европа следователно би довела по-скоро до по-нататъшно концептуално объркване, отколкото до по-голяма яснота.

„Федерална република Европа“ – мога да разбера, че тук, в Германия, хората могат да се вдъхновят от този модел. Със сигурност бъдещата федерална Европа може и трябва да заимства много от успешния германски федерализъм. Въпреки това ми позволете да на правя това възражение като Ваша съседка от Люксембург: ако някой внушава, че светът още веднъж трябва да се заздрави посредством германската същност, била тя и само държавноправна, той няма да си спечели приятели сред останалите държави от ЕС.

Така остава понятието „Съединени европейски щати“. Следователно, да се върнем на Виктор Юго.

„Съединени европейски щати“ – заложеният тук принцип на обединение отразява по традиция идеята за мир на Виктор Юго, която кактопреди, така и сега слага отпечатък върху европейското единство, както това се потвърди преди броени дни с удостояването наЕвропейския съюз с Нобелова награда за мир. Нашият континент постъпва добре, като не позволява поуките от ужасната ни история да бъдат забравени.

„Съединени европейски щати“ – множественото число допринася ясно да бъде изразено това, че не става дума за унитарна държава илисупердържава, а за федерално обединение, в което множество отделни държави сключват нов съюз, в рамките на който многообразието наотделните държави и тяхната индивидуалност се запазват съзнателно, както Виктор Юго с право подчертава.

И накрая: „Съединени европейски щати“ – това дава ясно да се разбере, че се стремим към демократично федерална конституционнаформа, сравнима с тази на САЩ, но и че искаме да направим това в специфичния контекст на европейската история, нашите ценности испецифичното многообразие на нашия континент. Да, в Европа имаме нужда от двукамарна парламентарна система както в САЩ. Вероятно един ден ще имаме нужда дори от пряко избиран председател на Европейската комисия, както предложи федералният министър на финансите Волфганг Шойбле и както Европейската народна партия неотдавна написа в партийната си програма. Американската президентска кампания през последните седмици ни показа още веднъж по впечатляващ начин колко мобилизиращо въздействие може да има подобно решение от един-единствен човек за цял един континент. То изисква обаче готовност и способност от страна на политиците да се изправят в пряк диалог с гражданите в рамките на среща с избирателите дори в далечно Охайо. В Европа само многоезични кандидати могат да имат шанс в такива преки предизборни кампании.

Съединени европейски щати – това позволява на нас, европейците, да подчертаем много ясно точките, по които се различаваме от САЩ; изащо искаме да приемем в Европа само конституционната структура, и със сигурност не всеки аспект на конституционната реалност на САЩ. Въз основа на нашия исторически опит в Европа, често имаме друго разбиране за ценностите и основните права в сравнение със САЩ, както показва преди всичко залегналото в Хартата на основните права на ЕС отхвърляне на смъртното наказание и акцентът върху основното право на защита на данните. В Европа имаме друго разбиране и за отношението между пазара и държавата, тъй като в Европа не се стремим към чиста пазарна икономика, а към социална пазарна икономика – независимо че САЩ при Обама предприема развитие в областта на здравеопазването в европейска посока. И разбира се, в Европа имаме съвсем различен исторически опит с многообразието на нашите култури и езици – въпреки че не трябва да забравяме, че понастоящем в САЩ испанският е роден език за 16 % от населението и тази тенденция се засилва.

Уважаеми дами и господа,

С това се приближавам към края на своята реч. Да, считам Съединените европейски щати за правилната визия за преодоляване на настоящата криза, преди всичко обаче – на недостатъците на Договора от Маастрихт, защото в крайна сметка, като европейски християндемократ, аз не мога да оставя моята визия за бъдещето да се диктува от британските евроскептици! Наблюдавам с интерес също така, че според анкета на ежедневника „Die Welt“ 43 % от населението в Германия се изказва в подкрепа на създаването на Съединени европейски щати – и то още преди дебатът да е започнал истински. Това действително е добра отправна точка.

Знам, разбира се, че няма да можем да реализираме Съединени европейски щати от днес за утре. За тази цел със сигурност ще имаме нужда от нови договори, вероятно и от конституционни изменения в Германия, в това отношение можем да разчитаме на Федералния конституционен съд! В тази връзка трябва да можем да отговорим и на въпроса дали всички държави — членки на ЕС, или само държавите от еврозоната ще се осмелят да тръгнат по пътя на федералното бъдеще на Европа. При това позиционирането на Великобритания ще играе решаваща роля в стратегическо отношение, независимо че Уинстън Чърчил още през 1946 г. в своята Цюрихска реч разясни британската позиция относно Съединените европейски щати. „Ние ще бъдем за, но не със“, така можем да резюмираме британската позиция от една гледна точка, актуална и днес.

Аз обаче вярвам като Виктор Юго, че няма да се наложи да чакаме 400 години за Съединени европейски щати. Две световни войни, 60 години опит с европейската интеграция и не на последно място, настоящата криза значително ускориха това развитие. Икономистите Кенет Рогоф и Кармен Райнхарт дори предсказват в своята книга „Този път всичко е различно“, на базата на подробен анализ на финансовите кризи през изминалите осем столетия, следното:

„[П]од натиска на кризата ще се появи динамика, която днес още не можем да опишем: накрая Съединените европейски щати могат да сепоявят много по-бързо, отколкото си мислят мнозина“.

Аз съм напълно сигурна, многоуважаеми дами и господа, че при всички положения студентите тук, в залата, имат добри шансове да станат част от Съединените европейски щати.

Благодаря Ви за вниманието и очаквам с интерес дискусията с Вас.

###